Характерът не е на мода?

 

 

Покрай един Cannondale Habit SE се замислих точно за това. Поглеждаш велосипеда - BallisTec карбонова рамка, странната еднокрака Lefty отпред, специфично окачване, собствени технически решения… Няма нужда дори да прочетеш надписа. Това е Cannondale. Един ще го погледне и ще каже: "Уникален!", друг ще попита: "Ама защо вилката му е счупена?", трети: "аз такова не бих карал". И точно това му е хубавото. Не е направен с идеята никой да не се подразни от него. Има собствена физиономия и инженерна философия, които можеш да обожаваш или да смяташ за абсолютна глупост, но трудно можеш да го объркаш с нещо друго.

 

 

Същото някога беше и при автомобилите, може би дори в още по-голяма степен. Един стар Citroen можеше да бъде великолепен или ужасен според човека, когото питаш. Saab имаше решения, които днес вероятно трудно биха минали през продуктовия мениджмънт. Alfa Romeo можеше да те накара едновременно да я обичаш и да я псуваш. Porsche десетилетия наред упорито развиваше 911 с архитектура, която на теория не изглежда като най-разумното място за двигателя, но именно от този инат се роди една от най-разпознаваемите коли в историята. Имаше странни табла, необичайни форми, особено окачване, копчета на места, които вероятно само инженерът, поставил ги там, е разбирал. Някои решения бяха гениални, други заслужено изчезнаха, но колите имаха физиономия.

 

 

И не мисля, че днешните инженери са станали по-лоши. Точно обратното. Съвременните автомобили са по-безопасни, по-икономични, по-бързи и в много отношения несравнимо по-добре направени. Същото важи и за велосипедите. Днес знаем много повече за геометрията, кинематиката, материалите и поведението на окачването. Производителите разполагат със симулации, огромно количество обратна връзка, тестове и статистика. Всички приблизително знаят какво работи и какво иска средният клиент. И точно тук според мен започва парадоксът - колкото по-добри ставаме в оптимизацията, толкова повече започваме да премахваме крайностите. А точно в крайностите често живее характерът.

 

 

Ако трябва да продадеш половин милион автомобила, не е особено добра бизнес стратегия половината хора да го погледнат и да кажат: "Каква е тази грозотия?" Много по-разумно е да направиш автомобил, който огромното мнозинство ще погледне и ще каже: "Да, хубав е." Нито прекалено странен, нито прекалено агресивен, нито прекалено особен. Малко от това, което вече знаем, че се продава добре, малко от онова, което конкурентите успешно правят, и внимателно да не прекалим с нищо.

Само че продукт, който почти никой не мрази, понякога се оказва продукт, който почти никой не обича истински.

При велосипедите (и хората) е същото. Махни надписите от десет съвременни модела в един клас и понякога започва доста забавна игра на "Познай производителя". 29 цола, полегнал челен ъгъл, къса лапа, широко кормило, 1x12, четири бутала, Dropper, карбонова рамка. Прекрасен велосипед. Вероятно работи страхотно. Само че… кой беше? 

 

 

Преди виждаш Lefty - Cannondale. Виждаш Triple Triangle - GT. Някои марки имаха толкова собствен почерк, че дори отдалеч знаеше какво идва срещу теб.

 

Това не означава, че старото непременно е по-добро. Напротив, голяма част от днешните велосипеди обективно са по-способни от предшествениците си. Просто "по-добро" и "по-характерно" не са едно и също нещо. Понякога старият продукт има недостатъци точно защото някой е рискувал да направи нещо различно. И може би затова изпитваме толкова силна симпатия към някои стари велосипеди, автомобили, фотоапарати, часовници и какви ли не други вещи. Не защото непременно са върхът на технологията, а защото усещаш, че зад тях някой е седнал и е казал: "Според мен така трябва да бъде направено." Докато при повечето съвременни продукти сякаш чуваш: "Според проучването 73% от потенциалните клиенти предпочитат така."

 

 

Първият подход може да роди както шедьовър, така и пълна катастрофа. Вторият много по-често ражда добър продукт. Само че шедьоврите рядко се появяват от желанието никой да не остане недоволен.

 

 

И тук става интересно, защото май същото постепенно започна да се случва и с хората. Социалните мрежи донякъде превърнаха и човека в продукт. Имаме публика, реакции, харесвания, неодобрение, последователи. Пускаш нещо - харесват го. Казваш друго - не го харесват. И много бързо научаваш алгоритъма, дори без да го осъзнаваш. Това мнение събира одобрение - него ще показвам. Това предизвиква спорове - по-добре да го спестя. Тази снимка ме представя добре - качвам я. Другата не чак толкова - Delete.

 

 

Малко по малко започваме да правим със себе си същото, което маркетинговият отдел прави с новия модел автомобил, а именно, изглаждаме ръбовете. Това, разбира се, не означава, че преди хората непременно са имали повече характер. И преди сме се съобразявали със семейството, приятелите, квартала, колегите и обществото. Разликата е, че днес носим публиката в джоба си по цял ден и за първи път можем почти в реално време да измерим колко добре сме й се харесали.

И тук има още една уловка. Да имаш характер не означава нарочно да бъдеш различен, неприятен или конфликтен. Човекът, който винаги прави обратното на всички само за да покаже колко е различен, всъщност пак се управлява от мнението на останалите, просто е избрал обратния знак. Да си инат не е непременно характер. Да бъдеш скандален също не е характер. За мен характерът е по-скоро да знаеш какво харесваш, какво не харесваш, какво мислиш и кое е важно за теб и да приемеш, че няма никакъв начин всички да бъдат доволни от резултата.

 

 

Точно както с Lefty. Един ще я погледне и ще каже: "Уникална!" Друг ще заяви: "Никога няма да си купя това чудо." И чудесното е, че и двамата са забелязали велосипеда.

 

 

Може би точно това постепенно губим в стремежа всичко да бъде максимално приемливо. Защото характерът по дефиниция разделя. Ако имаш ясно изразена физиономия, някой няма да я хареса. Ако имаш собствено мнение, някой ще бъде несъгласен. Ако имаш собствен начин да правиш нещата, някой ще смята, че неговият е по-добър. Това е цената на идентичността.

 

 

Затова може би проблемът не е, че характерът е изчезнал. По-скоро характерът стана икономически и социално по-рисков. В свят, в който успехът все по-често се измерва с това колко хора са те избрали, купили, последвали или харесали, естественият стремеж е да премахнеш онова, което може да ги отблъсне.

 

 

Само че точно тук се крие парадоксът: онова, заради което един човек няма да те хареса, много често е същото, заради което друг ще те обикне.

 

 

И може би затова още се обръщаме след някой стар автомобил. Затова се заглеждаме по велосипед с Lefty. Затова помним определени хора години след като сме ги срещнали, а други, макар да са били напълно приятни и възпитани, изчезват от паметта ни почти веднага.

 

 

Не защото първите непременно са били по-добри.

 

 

Просто са имали физиономия.

 

 

А физиономията, както изглежда, никога не е била особено добра стратегия да се харесаш на всички. Но май точно затова я наричаме характер!